Сродна душа или просто илюзия...

Сещаш ли се за моментите, в които имаш усещането, че мъглата ще те погълне? Онова усещане, че ако пресечеш на отсрещния тротоар, сякаш изчезваш. Беше един от онези шантави дни, в които просто ти се струва, че изчезваш при всяко пресичане на улицата.

Светофарът светна зелено, но аз не помръднах. Загледах се в гърба на изчезващите в мъглата хора. Всичко изглеждаше като една голяма илюзия. Още звучеше гласът в главата ми - „Сродна душа или просто илюзия?“. Понякога всичко е една голяма илюзия...

Историите, които съм слушала, са многобройни. Някои хора срещат любовта от пръв поглед, а други я намират след години познанство, но дали наистина са я открили или просто се заблуждават? Както се казваше в една стара поговорка, два остри камъка брашно не мелят. Нима не сме всички остри по един или друг начин? Може би тайната се крие в заглаждането и напасването на двете части. Дали има идеални такива и дали точно те са търсените ни половинки - една история ми показва, че това е съвсем възможно. Няма как да не я споделя, разказва се за едно пътешествие от Барселона до Португалия с една кратка спирка по средата. На тръгване един неин приятел я моли за услуга. Пътувайки, да мине и да остави един специален подарък на негов приятел, живеещ по средата между двете места. По план тя трябва да остане един ден в Хихон и да продължи пътуването си. Оттам си тръгва след половин година. С мъжа на живота си.

В повечето случаи човек се изморява да вярва в съществуването на сродната душа и се оставя на илюзията. Има и точно обратният случай – тези, които вярват, че са срещнали своята половинка, а пък всъщност се заблуждават. И както се пееше в една песен „All we need is love...”, а под каква форма, това вече няма много голямо значение. В крайна сметка важни са моментите, когато усещаме пеперуди в стомаха и частите от секундата, в които тези хора ни носят усещане за пълно щастие, защото точно това ни кара да се чувстваме истински живи.

За бъдещето на различните деца в болното общество

Шумно рекламираната кампания за интеграция на деца с ментални увреждания в общообразователните училища забоксува. За това алармираха родители от сдружение "Аутизмът в България". Те насочиха нашето внимание към Трето помощно училище в столицата, което предлага допълнителни занимания за техните деца. В една съвременна европейска столица - София това е едно от четирите помощни училища, а за страната те са около петдесетина.

Дългите години, в които никой не е обръщал сериозно внимание на децата с увреждания, са дали негативно отношение в обществото ни. България е изостанала в диагностиката, лечението, обучението и възпитанието на тези момичета и момчета. От десетина години има положителна промяна и в специалните училища започват да се прилагат и адаптират съвременните методики за работа с ученици, които имат специални образователни потребности.

От 2006 година навлиза кампанията за масова интеграция – много от децата в помощните училища се прехвърлиха в общообразователните. Как дадено дете се определя дали е за помощно или масово училище? В родината ни това се решава от родителя, докато в други страни като Франция и Германия се правят тестове от екип специалисти. Много често “семейството не приема фактите – не приема, че тяхното дете има някакъв проблем“ – казват психолози и често дори считат това за „срамно“. В резултат на това много от децата с ментални заболявания попаднаха в масовите училища. В подрастваща възраст много от учениците са с агресивно поведение и за съжаление много малка част от тях са научени да проявяват разбиране към отсрещната страна. Това довежда до психологически натиск и обикновено така наречените „различни“ деца са стресирани и в някаква степен игнорирани. Тук идва и ролята на ресурсния учител, който трябва да се занимава индивидуално поне час всеки ден с тях. Според специалистите един час е абсолютно недостатъчно време. В случай, че с детето се занимава такъв учител, на края на обучението си то не получава диплома, не получава нито оценки, а удостоверение, защото няма единна система на оценяване.

Често срещани са и случаите, в които деца, които се обучават в масово училище се прехвърлят в даден момент в помощно училище. За съжаление понякога родителите разбират със закъснение, че детето им е попаднало в стресираща среда и това в много случаи се отразява на развитието му негативно. Получава се реинтеграция, която напоследък се наблюдава все по-често.

Трето помощно училище „Едуард Сеген“ е разположено в двора на 16 ОУ „Райко Жинзифов” с цел някакъв вид интеграция – най-малкото комуникацията между учениците в един двор. Децата в помощните училища са с различни заболявания, в следствие на което са с трайно нарушена познавателна дейност /с аутизъм, епилепсия, синдром на Даун, хипофизарен нанизъм, хиперкинетичен синдром, детска церебрална парализа, и др /. В това училище работи квалифициран персонал - учители завършили специална педагогика, логопеди, психолози, физкултурни преподаватели. Един клас на деца с множествено увреждания се състои от 4-6 ученика, докато повечето класове на деца с ментални увреждания са от 8-12 ученика. Само за сравнение в Германия един учител заедно с помощник учител се занимават с 2-4 деца и причината не е случайна – всяко дете има нужда от повече внимание и грижи, за да напредне в развитието си.

При много от децата липсва от ранна възраст въздействие и обръщане на по-специални грижи, тъй като детски градини за изостанали в развитието си деца почти няма – София разполага само с една. Съответно родителите ги гледат сами и много често се случва да прекалят с обгрижването им. В ранна възраст важен фактор е и комуникацията с връстници, която липсва. По този начин още от малки те се отделят от обществената среда.

Също така не е тайна за никого, че често се случва родители да оставят „различните” си отрочета в домове за деца с умствени увреждания. В повечето случаи в тези домове персоналът само ги обслужва, но “никой не се грижи за тяхното умствено развитие, никой не се грижи да ги научи да подържат елементарна хигиена” – казва Филипа Каменова психолог на Трето помощно училище.

Учителите работещи в помощните училища са завършили специална педагогика, а хората които са кандидатстват такава специалност определено не я избират случайно. „Трябва да имаш вътрешно усещане, да бъдеш много търпелив и да бъдеш готов на саможертва. Всеки ден се учим на търпение.” – казва Каменова. Според менталното заболяване децата са разделени на групи и класове от 1 до 8. „Много от децата, с не леки форми на различни заболявания, в момента се намират в масовите училища и за съжаление върху тяхното развитие това не се отразява добре, тъй като не се полагат достатъчно грижи и внимание за тях. Трябва да се правят оценки чрез тестове за възможностите на всяко дете и да се изготвя постижима програма според възможностите му.” - казва директора на Трето помощно училище Поликсения Кисимова.

Тези деца, макар и с различни заболявания имат шанс за реализация в общество. За съжаление за нашите географски ширини тя е твърде ограничена – някои си намират работа като чистачи, други като шофьори, а има и в озеленяването. Докато в други държави хора с ментални увреждания има и на държавни позиции – в администрацията, в деловодството, като куриери. Такива примери за съвременно общество ни дават Германия, Франция и САЩ. И тук идва въпросът затваря ли си обществото ни очите пред тези хора? Те по-различни ли са от нас наистина и ако са, нямат ли нужда някой да им подаде ръка? Данни от НСИ показват, че 0,5 процента от учениците са с нарушена познавателна дейност. Официална статистика за процента на деца родени с метални заболявания няма. Факт е че много помощни училища се закриват, но това означава ли че нямаме нужда от тях или че нашите деца са се излекували? През 2003 година децата в помощните училища са били 17 000, а в момента са около 3000. Има масово разкриване на ресурсни центрове, чиято цел е интегрирането на децата в масовите училища, но дали реално интегриране има ли или се случва точно обраното е друг въпрос.

Обществото много често дискриминира хората със специални образователни потребности и отнема тяхното реално право на приобщаване към средата. За децата с ментални заболявания много важна роля играе приемствеността – започвайки от семейството, минавайки през детската градина и стигайки до училището. За съжаление малкият брой налични детски градини и помощни училища ограничава развитието на тези личности.

Коя система е правилна – помощното училище или интеграция в масово училище, това е различно за всеки случай, но за съжаление много деца попадат на неправилния за тях път.. Обществената незаинтересованост от тези проблеми продължава и сякаш ние забравяме, че тези деца, тези хора са част от нашето болно общество.

How love looks like...

Сещаш ли се за онези моменти, в които те полазват мънички тръпки по гърба и цялото ти тяло настръхва? Такива тръпки ме полазиха в мига когато Шаде излязоха на сцената. Направиха го ефектно, грациозно и подпалващо в буквалният смисъл. Червените завеси излетяха и на сцената се появиха пламъци... Войниците на любовта разпръснаха не само любов и топлина, ами и мъничко тъга, което направи цялото усещане истинско.

Още с първата си песен - "Soldier of love" те не само взривиха публиката, но и показаха уникална сценография, интересна мултимедия и феерия от цветове. За всяка песен имаха различна хореография, буквално ни разказваха различни истории и ни пренасяха на различни места. Ефекти на издигащи се и скриващи се части от сцената, както и спускащата се полупрозрачна завеса, която създаде усещане за 3D ефект по време на песента „Bring me home”, не само ме отведе у дома, ами и ме стопли отвътре. В следващия момент потънахме в чара и обаянието на черно-белите филми и след това попаднахме в една зимна приказка. Две камери постоянно снимаха музикантите, за да ги излъчат на двете видео стени. Но всичко това създаде само фон за невероятния соул глас на Шаде Аду. Тя беше черна, бяла и червена. Танците й излъчваха енергия, за повечето от които беше боса.

Няма как да не отбележа интересния рок аранжимент на вълшебното парче "No Ordinary Love" и сцена кабаре, над която пишеше "Tonight Sade live in Sofia". Последва прочувствено изпълнение на „Jezebel“, от което въздухът настръхна. С последната песен "Cherish the Day" Шаде спечели сърцата на цялата публика.

Топлите цветове, които се разпръскваха от сцената, танцуващите сенки от екрана и музиката от саксофона някак си припомниха колко елегантна може да бъде тъгата. Този концерт беше цяло пътешествие, припомни ми различни хора, показа ми пътя към дома и най-важното, накараме да се почувствам като у дома.

Бюлетина № 3D

В кампанията за Избори 2011 бяха използвани доста нестандартни и нетрадиционни рекламни похвати. Плакатите и билбордовете изглежда вече са демоде, както и листовките и брошурите, а сайтовете и профилите във фейсбук са задължителна част. Послания изскачат от смартфони, лозунги атакуват от тротоарните плочки, кандидатите прожектират 3D анимации...

Една вечер разхождайки се из така наречената Княжеска градина, попаднах на 3D анимация, проектирана върху Паметника на Съветската армия. Технологията, чрез която монументът оживя, се нарича 3D mapping. Анимацията се прожектира при пълно затъмнение върху очертанията на самия паметник. Оказа се, че 3D mapping-ът за първи път се прожектира в България върху фасадата Народния театър без особен успех поради технически гафове.

Тъй като все още mapping-ът се използва твърде рядко, е интересна новост, която превръща обикновени неща в истинско зрелище. В ритъмa на техно музиката един от паметниците на града оживява във феерия от ярки цветове, започна да се поклаща, да се разпада и отново да се сглобява под формата на играта „тетрис“. Накрая Супермен повдига монумента на ръце и излита с него, а Капитан Америка пуска бюлетина с №8. Оказа се, че шоуто беше организирано по повод началото на кампанията на кандидата за кмет на София Георги Кадиев. През цялото време младите хора, които се бяха събрали там се възхищаваха на 3D анимацията, докато не се изписа бюлетината и последваха бурни освирквания, че това е поредната политическа спекулация с уличното изкуство.

Кадиев не е единственият кандидат, който експлоатира настроенията около Паметника на Съветската армия. Конкурентът му от Синята коалиция Прошко Прошков взе лозунга от рисунката "В крак с времето" за основен девиз на кампанията си.

Бяха използвани още доста различни, интересни и разчупени похвати в предизборната надпревара като например стикерите с призив „Да си върнем тротоарите“, които бяха разлепени на много пешеходни алеи от кампанията на Николай Пехливанов. Плевнелиев например започна да се появява не само по телевизионните екрани, вестникарските страници и компютърните монитори, а и от дисплеите на мобилните телефони.

И връщайки се отново на 3D mapping-а, който е причината да напиша този текст няма как да пропусна да спомена, че най-мащабното шоу в Европа всъщност предстои и ще бъде разгърнато на толкова внушителна площ, каквато е фасадата на Националния дворец на културата. Организаторите искат да обединят традицията, символ на която е тази сграда, с една от най-актуалните в моментa в световен мащаб тенденции в триизмерното изображение. Дали ще успеят или не, можете да разберете във вечерите до края на месец октомври и през първата половина от ноември върху фасада на НДК, където ще бъдат проектирани различни сюжети.

На крилете на щастието

Казват, че има неща, през които човек задължително трябва да мине през живота си. Моменти, които да изживее и усети с цялото си същество. Един такъв момент за мен беше скачането с парашут. Може би на шега, а може би не, просто го направих – разперих ръце и полетях в небето! Имало е доста моменти, в които съм се чувствала все едно летя, но сравнението няма нищо общо. Свободното падане към земята, усещането за свобода и вятъра в косите ето това е едно усещане, което ме накара да се почувствам истински жива.

Да започна от началото – мястото е Ерден, Монтанско, насред полето. Времето е облачно, а поводът да съм там е шампионата по парашутизъм. До последно си мислех, че поради метеорологичните условия, няма да можем да скочим, но се оказа, че времето е идеално за целта. Инструкторите започнаха да обясняват какво ни очаква, но незнайно защо сигурно и една трета от нещата не успях да чуя, просто ми беше толкова весело, че и да исках нямаше как да се съсредоточа... Съпроводени с безброй шеги се отправихме към самолетчето – една кибритена кутийка. Височината, която трябваше да достигнем с него беше 3000 метра, а още с излитането си то се разклатушка и може би точно това придаде още повече чар на цялата картинка. Няма как да опиша самия скок... За да се разбере усещането на безтегловност и пълна свобода, трябва да скочиш сам.

И точно това усещане ми напомни за една от книгите на моето детство – "Карлсон, който живее на покрива" на Линдгрен. Чудатото човече, не се притеснява за нищо, има перка на гърба си и може да лети. Какво ли би било, ако и хората можеха да летят...

Кафене с изглед към изкуството

В разгара на лятото, в разгара на горещините, човек може да потърси глътка свеж въздух в реконструираното кафе на НАТФИЗ - К.Е.В.А. Заведението е приятно и е прекрасен избор за споделяне на вечерта с приятели, а още по-приятно го прави и фактът, че можеш да разгледаш една нетипична изложба там. Фотографът е Мариета Ценова, изложбата се казва „Limited edition”.

Тя работи в необичаен стил – снима хора, като ги поставя в различни сюжети от отминали времена. Нейните фотографии изглеждат като живопис. Атмосферата се допълва от костюмите, които съответстват с тази епоха, много от които, шие сама. Интересен е и фактът, че повечето от хората, които застават пред обектива й не са професионални модели, а обикновени хора, които тя среща из улиците на Лондон. Те са с различна национална принадлежност и професии. От адвокати, през дизайнери и музиканти до компютърни специалисти.

Това е проект, по който тя работи 7 години, така че фотографиите наистина са подбрани и издържани. А пък и мястото, което е избрала, наистина е чудесно за чаша бяло вино в приятна компания.

Акт в рамка

Всички сме ограничени от рамки. Рамки, които ни се налагат от средата, близките, колегите, хората около нас или дори от самите нас. По този начин нима не губим нашата искреност, не сме ли лицемерни? Не е ли време да излезем от тези рамки, да свалим тези маски? Може би, е време за „Вечерен акт“?

Мястото за този акт е театър „199“, актьорите са Съни Сънински, Мария Сапунджиева и Георги Спасов, а текстът е по Чехов – великият руски майстор на късия разказ, известен с умението си да пресъздава ежедневното и обикновеното, по невероятно въздействащ начин. Постановката „Вечерен акт“ разкрива душите ни и ни показва такива, каквито се опитваме да скрием, че сме. Съблича ни „голи“ и ни „обезоръжава“. В нея се разказва за един нерешителен ерген, който иска да се ожени за стара мома. По-интересното, обаче, е че всеки представя своя образ такъв, какъвто искат да го видят другите, а не такъв, какъвто е и точно оттам идва липсата на искреност. Може би и това е причината тази постановка да подбужда толкова много смях.

В случай, че имате желание да излезете от ежедневната си „рамка“, може да направите една лятна вечерна разходка по Софийския Бродуей т.е. ул.Раковски, да се видите с приятели и да посетите една приятна и разтоварваща постановка. А и вечер по тази улица определено има какво да се види...

12 мига от еволюцията...

Лятото настъпи и въпреки, че все още не можем да го усетим по времето навън, можем да се потопим в едно подводно лятно пътешествие разглеждайки снимките на фотографа Михаил Заимов. Откривайки изложбата си наречена „Еволюция“, той ни пренася в един красив и тайнствен свят. Става въпрос за необятната подводна вселена пренесена върху няколко фотоса в Музейната галерия за модерно изкуство. Фотопътешествието ни отвежда от архипелага Глапагос в Тихия океан до Суданското крайбрежие на Червено море.

Равновесието между сушата и спокойствието на подводния свят – два свята свързани в едно само в 12 снимки. Изложбата е разделена на две равни части – шест снимки са направени под водата и още шест над морското равнище. Така се усеща връзката между двата свята - подводния и сушата с нейните все още запазени девствени пространства. И въпреки тези недокоснати от човешка ръка кътчета, човекът все пак присъства в една от фотографиите му и създава чувството за някаква особена мистериозност, може би поради човешките мащаби и мащабите на големите риби. Изумителното в случая, е как на Хаваите, място на което живеят над един милион души, има толкова запазена дива природа.

Както казва полският фотограф Марчин Навроцки – „Всеки, който иска да прави хубави снимки на дивата природа, трябва постоянно да общува с нея.“. Тук общуването определено се усеща и при желание от ваша страна да си по общувате с тайнствените багри на подводния свят, посетете изложбата, която продължава до 15 юли.

Музика на вятъра...

Очакванията за музикалният фестивал Elevation бяха много големи, като за фестивал от висок клас, основен конкурент на Spirit Of Burgas, привлякъл още повече и по-големи световни артисти. Резултатът, обаче, беше отказали се изпълнители и ощетени посетители, но както се казва, това са рисковете на живото предаване. Причините най-вероятно са комплексни – първо издание, некомпетентност и неподготвеност на организаторите, а изненадващите метеорологи условия с един замах показаха къде в проекта не са положени достатъчно мисъл и усилия.

Негативите са много, това е ясно, но нека се погледне от обратната страна на нещата – основоположникът на стила "електрофънк" Parov Stelar и неговият бенд, успяха да премахнат разочарованието на феновете и не само сложиха усмивки на лицата ни, ами дори ни накараха да затанцуваме. С невероятно светлинно шоу, със зареждащи мелодии ни накараха да почустваме лекота и безтегловност. Причината, може би, се крие в техният специфичен суинг ритъм, който те опиянява и те кара да забравиш всичко. Бандата ни плени с парчета като „Chambermaid Swing", „Matilda", „A Night in Torino“.

Другата група, която нямаше как да пропуснем, беше Morcheeba. Всички обичат Скай и тя отново спечели сърцата на публиката. Облечена във фатално червено, пръскаща чар, тя направо взриви публиката с парчета като „Enjoy The Ride” и “Tigger Hippie”. За финал беше оставена емблематичната песен „Rome Wasn't Built in a Day” и може би точно тя съответства за този музикален фестивал – все пак хубавите неща не винаги се получават или поне не веднага, колкото и много да ни се иска...

Невидимият Торун

Както винаги, повечето хубави неща се случват по случайност, без да са замислени предварително. Ето така по случайност минавайки покрай Полския културен център попаднах на изложбата на Марек Чернецки посветена на старото университетско градче Торун. Фотографиите представляват черно бели панорами, заснети в инфрачервения спектър, което ги прави призрачни и доста различни от стандартните панорамни снимки.

Марек Чернецки притежава собствено студио за рекламна и художествена фотография. Пейзажната и панорамна фотография също са му страст. Има 15 самостоятелни изложби и участия в многобройни общи изложби в Полша, Великобритания и Белгия.

Различното в тези фотографии на „Невидимият Торун“ е, че можете да се насладите на архитектурата от една нестандартна гледна точка – в перспектива от 360 градуса. Изложбата продължава до 28 юни, така че все още имате възможност да я видите!

Приятно, страшно или приятнострашно

Всеки един от нас е различен цвят. Какъв цвят се чувстваш ти? А какъв цвят са хората около теб? Ето за това може да те накара да се замислиш постановката „Приятнострашно“ в театър 199. Тя е като публичен разговор за интимността, за чувствата и емоциите, които хората спотайват дълбоко в себе си. Спектакълът няма сюжет, съответно няма и развръзка. Текстът е непретенциозен и много близък. Той разказва за нюансите. Нюансите на чувствата, нюансите на взаимоотношенията и нюансите на цветовете.

Сцената на театъра, поради малкия си мащаб, създава усещането, че сте в огромна стая и слушате нечий разговор, което създава усещането за уют. Това усещане се засилва и от това, че героите са едни от нас – всеки има несъвършенства.

В центъра на пиесата стои една градина, миниатюрен макет на мястото, където героинята на Радена Вълканова – Фани, иска да живее. Този свят е притегателен по различен начин за всеки и неговата крехкост прави пребиваването толкова интересно. Всичко е чупливо, като човешките чувства и трябва да се стъпва внимателно.

Какво може да стане когато градината се променя под въздействието на външен човек и тези промени ти харесат, но са колкото приятни, толкова и страшни? Обърканият емоционален свят на човека намира своя израз в тази градина и тази пиеса. Всеки помни онова усещане при влюбване, толкова приятно, но и така страшно... Когато две противоположности са привлечени в едно цяло, емоциите кипват под спокойната повърхност. А още по-интересно става, когато са преплетени историите на две приятелки, двама братя и един диригент...

Сънищата - утопични мечти или случайни кадри?

Още от дълбока древност, хората са се опитвали да тълкуват сънищата, водени от предположението, че съновидението има определен смисъл, който е скрит. Ето от къде идва и символното тълкуване, от интересът към нашето бъдеще. Това е и причината да е толкова разпространено използването на съновници. Някои хора вярват, че сънят може да е предупреждение или пророчество за нещо, което ще се случи в бъдещето.

Всъщност научно е доказано, че в по-малката си част сънищата възпроизвеждат преживявания и впечатления от деня преди сънуването, докато в преобладаващата си част, те нямат нищо общо със случилото се през деня. В такъв случай какво реално сънуваме?

Някои учени твърдят, че докато сънуваме има отслабване на контрола от страна на съзнанието и сънят е като параван, зад който се крият влеченията, които хората са изпитали, но които те не са могли да реализират в съзнателното си поведение или не са искали да признаят поради една или друга причина. И тук идва въпросът не е ли сънят удовлетворяване на желанията, които се страхуваме да признаем дори пред самите себе си? А може би просто е фантазия оплетена от образи, емоции и символи? Други хора вярват, че сънят е вътрешно преживяване на душата, което те кара да вярваш в мечтите си, идеалите и копнежите си. Но все пак, повечето неща си остават само в сънищата...

Какво е сънят, някакво скрито желание, предсказание или просто плетеница от образи и емоции, това всеки сам ще прецени за себе си. Както е казал Калдерон "Животът е сянката на един сън"...

Rediscovering the lost art...

Съществува ли хипотетична възможност безследно изчезнали велики шедьоври на Леонардо и Рембранд, да бъдат върнати отново в музеите? Да, такава възможност има и в момента те се намират в Националната художествена галерия. Ако все още се чудите как това е възможно, посетете изложбата "LOST" на художника Йордан Панков.

Този проект представлява цикъл от 20 картини – реплики на творби от различни исторически периоди. Произведения изгубени за поколенията като "Леда и лебеда" на Микеланджело, "Битката при Ангиари" на Леонардо, "Автопортрет" на Рембранд, творби на Гоя, Мане, Ван Гог, Дега и др.

Йордан Панков интерпретира тези изгубени творби на езика на съвременната култура, използвайки похвати от street културата и попарта. Когато човек сравни оригинала с тълкованието на репликата няма как да не се усмихне, толкова сполучливи попадения... Чрез своите творби, художникът показва собственото си виждане относно тези произведения. Проектът „LOST” поставя актуални за днешния ден проблеми като опазването на културното наследство.

Любителите на попарт културата могат да разгледат тази невероятна изложба до 3 юли в залите на Националния музей на българското изобразително изкуство.

Стинг

Измина една седмица от концерта на Стинг. Цяла седмица, а емоцията още ме държи. Толкова силно въздействащите концерти са наистина много голяма рядкост...
В заглавията по всички медии главната дума беше МАГИЧЕСКИ концерт, а всъщност какво го направи истински магически? Може би Стинг ни пренесе в един вълшебен свят още с първата си песен - "Every little thing she does is magic". Още в самото начало английската звезда подгря публиката с емблематичните си песни "Englishmen in New York" и "If I ever lose my faith in you". Със самото му излизане на сцената – облечен с дънки и небрежна бежова блуза, той стопи дистанцията до публиката. Не само показа, че е земен човек, ами дори и проговори български!

Серията хитове продължи с едни от най-емоционалните изпълнения за вечерта "The shape of my heart" и "Every breath you take". Последваха няколко биса, в които Стинг представи дългоочакваната "Desert rose", "She's too good for me" и "Fragile".

„There are two kinds of love songs. I love you, you love me - boring. And the second kind - I love you, you love somebody else - that's interesting." Стинг пръсна много любов и го направи наистина зашеметяващо. Той ни подлуди с „Mad About You" и ни потопи във „Fields Of Gold".

Любов - една толкова просто написана дума, с толкова много значения. Това е чувството, с което си тръгнах от концерта на Стинг. Това е чувството, с което се изпълни цялото ми същество... И както е казал Шекспир - „Живеят само влюбените, останалите просто съществуват!“, така че бъдете влюбени, независимо дали е споделено или не.

American dream... still possible?

Театралният сезон завършва, а с него завършва и Американският сезон в Народния театър. След 40 години на сцената му отново е поставена една от неговите емблематичните постановки "Смъртта на търговския пътник" на Артър Милър.
Точно тази пиеса носи голямата слава на Артър Милър. Големият успех го застига твърде рано - драматургът получава наградата Пулицър още на 33 години. Милър написва за 6 седмици историята на Уили Ломан - човекът, който се саморазрушава с упоритата си вяра в блясъка на американската мечта, и с нея, авторът си спечелва огромна популярност. "Това е пиеса за нечовешката борба на малкия човек с големия свят. Когато светът става все по-голям, а борбата все по-нечовешка. И когато въпреки всичко вярваме, че той, Човекът, може да победи и успее." - казва режисьорът.
В тази пиеса Милър развенчава американската мечта. Какво всъщност означава думата мечта и какво прави тази пиеса толкова актуална и в наши дни, въпречи че е писана през 50те години? Мечтата представлява надежда за едно по-добро бъдеще. Тя изглежда винаги страшно близко... Това означава, че много хора могат да я мечтаят, но малко да я реализират.
И за какво все пак се разказва в тази мечта? За неограничените възможности? За коли, собствени жилища? За приключенията и свободата да станеш какъвто искаш? Вим Вендерс би казал "Не е ли измечтана американската мечта? Мечтае ли я днес някой наистина?"
Действието се развива в Ню Йорк, откъдето търговският пътник тръгва, за да предлага стоката си из Нова Англия и Бостън. Всъщност другата епоха не променя кой знае колко живота на малкия човек – той е все така притиснат и безкрайно уморен да оцелява в безмилостния свят на конкуренцията и преследване на американската мечта. Заробен от изплащането на вноски за колата, хладилника, застраховката и ипотеката за дома, той живее в безкраен страх и за нищо на света не иска дори и пред себе си да признае, че се е провалил. Идилията се допълва и от факта, че след 36 години работа като търговски пътник го уволняват. Всичко, което е целял в живота си е да осигури добро бъдеще на двамата си сина - Биф (Валери Йорданов) и Хепи (Калин Яворов). На 63 години разбира, че това е само една илюзия. Не се ли обезмисля тази мечта, когато тя се осъществява само в името на материалните ценности? Когато в един дом липсват любовта, искреността и доверието, всичко останало рано или късно рухва...
Безизходицата, в която е попаднал главният герой буди съчувствие и го прави по-близък на публиката. Мнозина от зрителите в Народния театър ще се огледат в собственото си счупено огледало на живота и ще видят себе си в него. Мнозина ще разберат, че не става дума само за Америка, а за нас, за тук и сегашната ситуация в страната. Тази пиеса ни показва истините, от които се опитваме да избягаме и да се скрием."Мисля, че трагическото чувство се събужда в нас, когато сме свидетели на готовността на героя да заложи живота си, ако е необходимо, за да си осигури едно-единствено нещо - достойнството си." - Милър.
Валери Йорданов, който след седем години с главна роля Бръчков в постановката "Хъшове" прави отново една много добра роля. Много емоции влага актьорът в Биф.
Днес няма друг по-поставян съвременен драматург. Казват, че всеки час някаде по света започват репетиции на пиеса на Милър. Народният театър не случайно завършва Американският си сезон с тази постановка. "Полет над кукувиче гнездо" и "Смъртта на търговския пътник" са най-ярките постановки от този сезон.

Biutiful...

Филмът "Biutiful" е една доста необичайна гледна точка на мизерията в живота и мистичността на смъртта. В този филм няма оптимизъм и няма надежда. Показана е мизерията, за която мълчаливо слушаме да се говори ден след ден, но малцина от нас са видели с очите си. Мизерията – в духовен и материален аспект. Героите докосват зрителя с неподправените си истории, защото те са истински.
Въпреки, че разглежда последните месеци от живота на Уксбал (Хавиер Бардем), болен от рак, филмът съвсем не е банален. Той е едновременно и ангел, поел сам грижата за двете си деца, които изхранва и възпитава, и демон, който се забърква в нелегални сделки и съмнителни афери, от които да припечелва. Поради напредналият стадии на болестта, единственото, което му остава в тази надпревара с времето е да подреди делата си. Всички опити обаче остават напразни. Режисьорът вероятно иска да разкаже съвсем простичко, но и изключително въздействащо драмата на един човешки живот. Да ни накара да се замислим върху нашия собствен.
Няма как да не обърнем внимание на невероятната игра на Хавиер Бардем, който е номиниран за най-добра мъжка роля за този филм. За разлика от предишните му роли в лековатите "Вики, Кристина, Барселона" и "Яж, моли се и обичай" , тук е доста по-различен, по-груб, по-тежък.
По някаква странна ирония и двата филма - "Вики, Кристина, Барселона" и "Biutiful" са заснети на едно и също място – невероятния град Барселона. Докато във филма на Уди Алън градът е представен в най-прекрасната си и слънчева светлина, то във филма на Иняриту, Барселона е в най-покъртителния и жалкия си образ, който едва ли някога е създаван за този вдъхновяващ по принцип град. Филмът е заснет с невероятно майсторство на операторското изкуство – толкова наситени, чисти, ярки и същевременно мрачни цветове, сякаш цялата тази цветна красота е създадена с цел да покаже Барселона в най-грозния й образ.
"Biutiful" е натуралистичен и суров – такъв, какъвто е животът, за който говори. Определено този филм не е сниман като по учебник. Това не е холивудско кино, ами авторско, което или докосва чувствителността ти, или не. Много хора биха казали, че в "Biutiful" няма нищо красиво. Аз не бих се съгласила с това. Самото заглавие идва от грешния начин, по който Ана изписва английската дума "beautiful" – "красиво", а самият филм изравя красотата сред отпадъците. Сгрешеното заглавие сякаш символизира как живота, който може да бъде много красив на моменти, често бива унищожен от неволи. И нашите съдби не винаги биват изписани по начина, по който сме си ги представяли...
Истината е, че мнозина си тръгват от киносалоните след този филм потиснати, осъзнали че това не е просто филм, а част от реалността. Има и такива, които си тръгват с въздишка на облекчение, радвайки се, че тази реалност не е тяхната...

Joyride!

"Една сбъдната мечта - Роксет в София". В най-дъждовния майски ден това беше най-често чуваната реплика на концерта. Емблематичните Мари Фредриксон и Пер Гесле направиха невероятено шоу пред около 15 000 техни почитатели на стадион "Георги Аспарухов" в столицата. It Must have Been Love, Spending My Time, How do you do и разбира се The Look са част от световноизвестните парчета, които прозвучаха на концерта. Това са едни от онези песни, които неусетно те връщат към някой далечен, скъп за сърцето ти спомен. „Роксет“ изненадаха феновете си с рок инструменталното изпълнение на „Хубава си моя горо“.
Едно е сигурно. Чувството да припяваш легендарните им хитове само на няколко метра от тях е неописуемо. Сред запомнящите се моменти по време на шоуто ще остане репликата на Пер, с която той призова публиката да се пренесе в Холивуд и последва изпълнение на It Must have Been Love - песента от саундтрака на "Хубава жена" с Джулия Робъртс и Ричърд Гиър. "Вече не сме Ви нужни!", отбеляза с усмивка той, след като за пореден път почитателите бяха оставени сами да пеят припевите на известните парчета. Еуфорията, която завладя феновете беше толкова голяма, че никой не обърна внимание на дъжда, които се изля и всички продължиха да танцуват. За хората като мен, които обожават дъждовното време, това беше едно голямо дежа вю... Няма по-хубаво усещане от това да танцуваш под дъжда с приятелите си, слушайки любимите парчета. Безценно!
Времето отмива всичко, както дъждът отмива, независимо дали го искаш или не. Това, което остава, е споменът, а това което крепи човек, са хубавите спомени! Тези моменти, в които се чувстваш в безтегловност, към които се връщаш назад и те заливат като прилива на морето. Един такъв момент за мен беше този концерт.
Спомените, вярно е казал един велик философ – те са като одеало в студени дни...