На крилете на щастието

Казват, че има неща, през които човек задължително трябва да мине през живота си. Моменти, които да изживее и усети с цялото си същество. Един такъв момент за мен беше скачането с парашут. Може би на шега, а може би не, просто го направих – разперих ръце и полетях в небето! Имало е доста моменти, в които съм се чувствала все едно летя, но сравнението няма нищо общо. Свободното падане към земята, усещането за свобода и вятъра в косите ето това е едно усещане, което ме накара да се почувствам истински жива.

Да започна от началото – мястото е Ерден, Монтанско, насред полето. Времето е облачно, а поводът да съм там е шампионата по парашутизъм. До последно си мислех, че поради метеорологичните условия, няма да можем да скочим, но се оказа, че времето е идеално за целта. Инструкторите започнаха да обясняват какво ни очаква, но незнайно защо сигурно и една трета от нещата не успях да чуя, просто ми беше толкова весело, че и да исках нямаше как да се съсредоточа... Съпроводени с безброй шеги се отправихме към самолетчето – една кибритена кутийка. Височината, която трябваше да достигнем с него беше 3000 метра, а още с излитането си то се разклатушка и може би точно това придаде още повече чар на цялата картинка. Няма как да опиша самия скок... За да се разбере усещането на безтегловност и пълна свобода, трябва да скочиш сам.

И точно това усещане ми напомни за една от книгите на моето детство – "Карлсон, който живее на покрива" на Линдгрен. Чудатото човече, не се притеснява за нищо, има перка на гърба си и може да лети. Какво ли би било, ако и хората можеха да летят...