Музика на вятъра...

Очакванията за музикалният фестивал Elevation бяха много големи, като за фестивал от висок клас, основен конкурент на Spirit Of Burgas, привлякъл още повече и по-големи световни артисти. Резултатът, обаче, беше отказали се изпълнители и ощетени посетители, но както се казва, това са рисковете на живото предаване. Причините най-вероятно са комплексни – първо издание, некомпетентност и неподготвеност на организаторите, а изненадващите метеорологи условия с един замах показаха къде в проекта не са положени достатъчно мисъл и усилия.

Негативите са много, това е ясно, но нека се погледне от обратната страна на нещата – основоположникът на стила "електрофънк" Parov Stelar и неговият бенд, успяха да премахнат разочарованието на феновете и не само сложиха усмивки на лицата ни, ами дори ни накараха да затанцуваме. С невероятно светлинно шоу, със зареждащи мелодии ни накараха да почустваме лекота и безтегловност. Причината, може би, се крие в техният специфичен суинг ритъм, който те опиянява и те кара да забравиш всичко. Бандата ни плени с парчета като „Chambermaid Swing", „Matilda", „A Night in Torino“.

Другата група, която нямаше как да пропуснем, беше Morcheeba. Всички обичат Скай и тя отново спечели сърцата на публиката. Облечена във фатално червено, пръскаща чар, тя направо взриви публиката с парчета като „Enjoy The Ride” и “Tigger Hippie”. За финал беше оставена емблематичната песен „Rome Wasn't Built in a Day” и може би точно тя съответства за този музикален фестивал – все пак хубавите неща не винаги се получават или поне не веднага, колкото и много да ни се иска...

Невидимият Торун

Както винаги, повечето хубави неща се случват по случайност, без да са замислени предварително. Ето така по случайност минавайки покрай Полския културен център попаднах на изложбата на Марек Чернецки посветена на старото университетско градче Торун. Фотографиите представляват черно бели панорами, заснети в инфрачервения спектър, което ги прави призрачни и доста различни от стандартните панорамни снимки.

Марек Чернецки притежава собствено студио за рекламна и художествена фотография. Пейзажната и панорамна фотография също са му страст. Има 15 самостоятелни изложби и участия в многобройни общи изложби в Полша, Великобритания и Белгия.

Различното в тези фотографии на „Невидимият Торун“ е, че можете да се насладите на архитектурата от една нестандартна гледна точка – в перспектива от 360 градуса. Изложбата продължава до 28 юни, така че все още имате възможност да я видите!

Приятно, страшно или приятнострашно

Всеки един от нас е различен цвят. Какъв цвят се чувстваш ти? А какъв цвят са хората около теб? Ето за това може да те накара да се замислиш постановката „Приятнострашно“ в театър 199. Тя е като публичен разговор за интимността, за чувствата и емоциите, които хората спотайват дълбоко в себе си. Спектакълът няма сюжет, съответно няма и развръзка. Текстът е непретенциозен и много близък. Той разказва за нюансите. Нюансите на чувствата, нюансите на взаимоотношенията и нюансите на цветовете.

Сцената на театъра, поради малкия си мащаб, създава усещането, че сте в огромна стая и слушате нечий разговор, което създава усещането за уют. Това усещане се засилва и от това, че героите са едни от нас – всеки има несъвършенства.

В центъра на пиесата стои една градина, миниатюрен макет на мястото, където героинята на Радена Вълканова – Фани, иска да живее. Този свят е притегателен по различен начин за всеки и неговата крехкост прави пребиваването толкова интересно. Всичко е чупливо, като човешките чувства и трябва да се стъпва внимателно.

Какво може да стане когато градината се променя под въздействието на външен човек и тези промени ти харесат, но са колкото приятни, толкова и страшни? Обърканият емоционален свят на човека намира своя израз в тази градина и тази пиеса. Всеки помни онова усещане при влюбване, толкова приятно, но и така страшно... Когато две противоположности са привлечени в едно цяло, емоциите кипват под спокойната повърхност. А още по-интересно става, когато са преплетени историите на две приятелки, двама братя и един диригент...

Сънищата - утопични мечти или случайни кадри?

Още от дълбока древност, хората са се опитвали да тълкуват сънищата, водени от предположението, че съновидението има определен смисъл, който е скрит. Ето от къде идва и символното тълкуване, от интересът към нашето бъдеще. Това е и причината да е толкова разпространено използването на съновници. Някои хора вярват, че сънят може да е предупреждение или пророчество за нещо, което ще се случи в бъдещето.

Всъщност научно е доказано, че в по-малката си част сънищата възпроизвеждат преживявания и впечатления от деня преди сънуването, докато в преобладаващата си част, те нямат нищо общо със случилото се през деня. В такъв случай какво реално сънуваме?

Някои учени твърдят, че докато сънуваме има отслабване на контрола от страна на съзнанието и сънят е като параван, зад който се крият влеченията, които хората са изпитали, но които те не са могли да реализират в съзнателното си поведение или не са искали да признаят поради една или друга причина. И тук идва въпросът не е ли сънят удовлетворяване на желанията, които се страхуваме да признаем дори пред самите себе си? А може би просто е фантазия оплетена от образи, емоции и символи? Други хора вярват, че сънят е вътрешно преживяване на душата, което те кара да вярваш в мечтите си, идеалите и копнежите си. Но все пак, повечето неща си остават само в сънищата...

Какво е сънят, някакво скрито желание, предсказание или просто плетеница от образи и емоции, това всеки сам ще прецени за себе си. Както е казал Калдерон "Животът е сянката на един сън"...

Rediscovering the lost art...

Съществува ли хипотетична възможност безследно изчезнали велики шедьоври на Леонардо и Рембранд, да бъдат върнати отново в музеите? Да, такава възможност има и в момента те се намират в Националната художествена галерия. Ако все още се чудите как това е възможно, посетете изложбата "LOST" на художника Йордан Панков.

Този проект представлява цикъл от 20 картини – реплики на творби от различни исторически периоди. Произведения изгубени за поколенията като "Леда и лебеда" на Микеланджело, "Битката при Ангиари" на Леонардо, "Автопортрет" на Рембранд, творби на Гоя, Мане, Ван Гог, Дега и др.

Йордан Панков интерпретира тези изгубени творби на езика на съвременната култура, използвайки похвати от street културата и попарта. Когато човек сравни оригинала с тълкованието на репликата няма как да не се усмихне, толкова сполучливи попадения... Чрез своите творби, художникът показва собственото си виждане относно тези произведения. Проектът „LOST” поставя актуални за днешния ден проблеми като опазването на културното наследство.

Любителите на попарт културата могат да разгледат тази невероятна изложба до 3 юли в залите на Националния музей на българското изобразително изкуство.

Стинг

Измина една седмица от концерта на Стинг. Цяла седмица, а емоцията още ме държи. Толкова силно въздействащите концерти са наистина много голяма рядкост...
В заглавията по всички медии главната дума беше МАГИЧЕСКИ концерт, а всъщност какво го направи истински магически? Може би Стинг ни пренесе в един вълшебен свят още с първата си песен - "Every little thing she does is magic". Още в самото начало английската звезда подгря публиката с емблематичните си песни "Englishmen in New York" и "If I ever lose my faith in you". Със самото му излизане на сцената – облечен с дънки и небрежна бежова блуза, той стопи дистанцията до публиката. Не само показа, че е земен човек, ами дори и проговори български!

Серията хитове продължи с едни от най-емоционалните изпълнения за вечерта "The shape of my heart" и "Every breath you take". Последваха няколко биса, в които Стинг представи дългоочакваната "Desert rose", "She's too good for me" и "Fragile".

„There are two kinds of love songs. I love you, you love me - boring. And the second kind - I love you, you love somebody else - that's interesting." Стинг пръсна много любов и го направи наистина зашеметяващо. Той ни подлуди с „Mad About You" и ни потопи във „Fields Of Gold".

Любов - една толкова просто написана дума, с толкова много значения. Това е чувството, с което си тръгнах от концерта на Стинг. Това е чувството, с което се изпълни цялото ми същество... И както е казал Шекспир - „Живеят само влюбените, останалите просто съществуват!“, така че бъдете влюбени, независимо дали е споделено или не.

American dream... still possible?

Театралният сезон завършва, а с него завършва и Американският сезон в Народния театър. След 40 години на сцената му отново е поставена една от неговите емблематичните постановки "Смъртта на търговския пътник" на Артър Милър.
Точно тази пиеса носи голямата слава на Артър Милър. Големият успех го застига твърде рано - драматургът получава наградата Пулицър още на 33 години. Милър написва за 6 седмици историята на Уили Ломан - човекът, който се саморазрушава с упоритата си вяра в блясъка на американската мечта, и с нея, авторът си спечелва огромна популярност. "Това е пиеса за нечовешката борба на малкия човек с големия свят. Когато светът става все по-голям, а борбата все по-нечовешка. И когато въпреки всичко вярваме, че той, Човекът, може да победи и успее." - казва режисьорът.
В тази пиеса Милър развенчава американската мечта. Какво всъщност означава думата мечта и какво прави тази пиеса толкова актуална и в наши дни, въпречи че е писана през 50те години? Мечтата представлява надежда за едно по-добро бъдеще. Тя изглежда винаги страшно близко... Това означава, че много хора могат да я мечтаят, но малко да я реализират.
И за какво все пак се разказва в тази мечта? За неограничените възможности? За коли, собствени жилища? За приключенията и свободата да станеш какъвто искаш? Вим Вендерс би казал "Не е ли измечтана американската мечта? Мечтае ли я днес някой наистина?"
Действието се развива в Ню Йорк, откъдето търговският пътник тръгва, за да предлага стоката си из Нова Англия и Бостън. Всъщност другата епоха не променя кой знае колко живота на малкия човек – той е все така притиснат и безкрайно уморен да оцелява в безмилостния свят на конкуренцията и преследване на американската мечта. Заробен от изплащането на вноски за колата, хладилника, застраховката и ипотеката за дома, той живее в безкраен страх и за нищо на света не иска дори и пред себе си да признае, че се е провалил. Идилията се допълва и от факта, че след 36 години работа като търговски пътник го уволняват. Всичко, което е целял в живота си е да осигури добро бъдеще на двамата си сина - Биф (Валери Йорданов) и Хепи (Калин Яворов). На 63 години разбира, че това е само една илюзия. Не се ли обезмисля тази мечта, когато тя се осъществява само в името на материалните ценности? Когато в един дом липсват любовта, искреността и доверието, всичко останало рано или късно рухва...
Безизходицата, в която е попаднал главният герой буди съчувствие и го прави по-близък на публиката. Мнозина от зрителите в Народния театър ще се огледат в собственото си счупено огледало на живота и ще видят себе си в него. Мнозина ще разберат, че не става дума само за Америка, а за нас, за тук и сегашната ситуация в страната. Тази пиеса ни показва истините, от които се опитваме да избягаме и да се скрием."Мисля, че трагическото чувство се събужда в нас, когато сме свидетели на готовността на героя да заложи живота си, ако е необходимо, за да си осигури едно-единствено нещо - достойнството си." - Милър.
Валери Йорданов, който след седем години с главна роля Бръчков в постановката "Хъшове" прави отново една много добра роля. Много емоции влага актьорът в Биф.
Днес няма друг по-поставян съвременен драматург. Казват, че всеки час някаде по света започват репетиции на пиеса на Милър. Народният театър не случайно завършва Американският си сезон с тази постановка. "Полет над кукувиче гнездо" и "Смъртта на търговския пътник" са най-ярките постановки от този сезон.

Biutiful...

Филмът "Biutiful" е една доста необичайна гледна точка на мизерията в живота и мистичността на смъртта. В този филм няма оптимизъм и няма надежда. Показана е мизерията, за която мълчаливо слушаме да се говори ден след ден, но малцина от нас са видели с очите си. Мизерията – в духовен и материален аспект. Героите докосват зрителя с неподправените си истории, защото те са истински.
Въпреки, че разглежда последните месеци от живота на Уксбал (Хавиер Бардем), болен от рак, филмът съвсем не е банален. Той е едновременно и ангел, поел сам грижата за двете си деца, които изхранва и възпитава, и демон, който се забърква в нелегални сделки и съмнителни афери, от които да припечелва. Поради напредналият стадии на болестта, единственото, което му остава в тази надпревара с времето е да подреди делата си. Всички опити обаче остават напразни. Режисьорът вероятно иска да разкаже съвсем простичко, но и изключително въздействащо драмата на един човешки живот. Да ни накара да се замислим върху нашия собствен.
Няма как да не обърнем внимание на невероятната игра на Хавиер Бардем, който е номиниран за най-добра мъжка роля за този филм. За разлика от предишните му роли в лековатите "Вики, Кристина, Барселона" и "Яж, моли се и обичай" , тук е доста по-различен, по-груб, по-тежък.
По някаква странна ирония и двата филма - "Вики, Кристина, Барселона" и "Biutiful" са заснети на едно и също място – невероятния град Барселона. Докато във филма на Уди Алън градът е представен в най-прекрасната си и слънчева светлина, то във филма на Иняриту, Барселона е в най-покъртителния и жалкия си образ, който едва ли някога е създаван за този вдъхновяващ по принцип град. Филмът е заснет с невероятно майсторство на операторското изкуство – толкова наситени, чисти, ярки и същевременно мрачни цветове, сякаш цялата тази цветна красота е създадена с цел да покаже Барселона в най-грозния й образ.
"Biutiful" е натуралистичен и суров – такъв, какъвто е животът, за който говори. Определено този филм не е сниман като по учебник. Това не е холивудско кино, ами авторско, което или докосва чувствителността ти, или не. Много хора биха казали, че в "Biutiful" няма нищо красиво. Аз не бих се съгласила с това. Самото заглавие идва от грешния начин, по който Ана изписва английската дума "beautiful" – "красиво", а самият филм изравя красотата сред отпадъците. Сгрешеното заглавие сякаш символизира как живота, който може да бъде много красив на моменти, често бива унищожен от неволи. И нашите съдби не винаги биват изписани по начина, по който сме си ги представяли...
Истината е, че мнозина си тръгват от киносалоните след този филм потиснати, осъзнали че това не е просто филм, а част от реалността. Има и такива, които си тръгват с въздишка на облекчение, радвайки се, че тази реалност не е тяхната...

Joyride!

"Една сбъдната мечта - Роксет в София". В най-дъждовния майски ден това беше най-често чуваната реплика на концерта. Емблематичните Мари Фредриксон и Пер Гесле направиха невероятено шоу пред около 15 000 техни почитатели на стадион "Георги Аспарухов" в столицата. It Must have Been Love, Spending My Time, How do you do и разбира се The Look са част от световноизвестните парчета, които прозвучаха на концерта. Това са едни от онези песни, които неусетно те връщат към някой далечен, скъп за сърцето ти спомен. „Роксет“ изненадаха феновете си с рок инструменталното изпълнение на „Хубава си моя горо“.
Едно е сигурно. Чувството да припяваш легендарните им хитове само на няколко метра от тях е неописуемо. Сред запомнящите се моменти по време на шоуто ще остане репликата на Пер, с която той призова публиката да се пренесе в Холивуд и последва изпълнение на It Must have Been Love - песента от саундтрака на "Хубава жена" с Джулия Робъртс и Ричърд Гиър. "Вече не сме Ви нужни!", отбеляза с усмивка той, след като за пореден път почитателите бяха оставени сами да пеят припевите на известните парчета. Еуфорията, която завладя феновете беше толкова голяма, че никой не обърна внимание на дъжда, които се изля и всички продължиха да танцуват. За хората като мен, които обожават дъждовното време, това беше едно голямо дежа вю... Няма по-хубаво усещане от това да танцуваш под дъжда с приятелите си, слушайки любимите парчета. Безценно!
Времето отмива всичко, както дъждът отмива, независимо дали го искаш или не. Това, което остава, е споменът, а това което крепи човек, са хубавите спомени! Тези моменти, в които се чувстваш в безтегловност, към които се връщаш назад и те заливат като прилива на морето. Един такъв момент за мен беше този концерт.
Спомените, вярно е казал един велик философ – те са като одеало в студени дни...